silhouette of man and woman facing each other during golden hour

Мисълта за теб вече не ме натъжава…

0
608

Не мога да не се усмихна, когато мисля за теб. Мисля си за всички маслени моменти с розово небе, които споделихме. Тези кокетни усмивки, които само ти и аз разбирахме.

Смехът, споделян през всеки момент, макар и ярко мимолетен, макар и несигурен, все пак се чувстваше полезен по необясним начин. Твоето лице, как плени всеки сантиметър от очите ми. Когато те хванах да се взираш в мен, от разстояние, ти никога не отмести поглед, не трепна…

Знаех, че ме виждаш и не исках нищо друго. Знаех, че си там и не исках нищо друго…

Понякога се сещам за теб, чувам тънкостите на гласа ти, възпроизвеждам видеата ни и усмивката ти, която прилича на 24-каратов сувенир, прибран в прашен участък в мозъка ми. Усмихвам се на продукцията с висока разделителна способност в съзнанието си, както на слабите светлини, така и с различните акценти.

Но най-накрая е освежаващо. Позволявам си да преразгледам тази сюжетна линия, която вече не е удебелена с искрящо мастило, а по-скоро много леко написано с жълт молив номер 2.

Толкова много различни сценарии минаваха през мислите ми. Чудех се дали не може да бъде иначе. Мислех си за различните варианти. Някои от тях ме караха да се усмихвам. Други по-скоро ме натъжаваха. Но в крайна сметка, още една глава от живота ми бе затворена. Само мога да ти благодаря за нея. Изигра своята роля. Научих много от теб. Но до там…

Частта, в която ти липсваш, вече не е сърцераздирателна. Липсващата ти част вече не се опитва да запълни празнина в мен. Липсващата ти част ме кара да се чувствам късметлия, може би, че съм те познавал, но повече, че съм научил за себе си от теб.

Твоето присъствие ме тласна да изследвам части от себе си, за които дори не съм знаел, че съществуват. Частите от мен, които нося като раница, далеч от погледа, далеч от ума. Ти увеличи тези частици.

Ти отвори изцяло ново аз, огнена версия. Един мъж, който е спрял да копнее за теб, но вместо това ти благодари за преходния, утопичен свят, в който живяхме заедно, който сега е далечен, далечен спомен, почти мъгла.

Доста размазан облак там някъде…

Leave a reply