Спомням си…

Спомням си кога за първи път осъзнах, че искрено те обожавам. Бяхме на брега на морето (аххх, това море). Говорихме си за най-различни неща – за любов, бивши, бизнес, какво ли не.

Тогава осъзнах, че те искам повече в живота си.

Спомням си, когато писах онова писмо, което ти подарих за рождения ден. „10 причини, поради които те ……………………..“ го кръстих. Още ми се въртят в главата. Че как да ги забравя?

Спомням си онази вечер, когато те взех от вас и исках да те заведа някъде на приключение. „Нека бъде спонтанно“ си казах. Качихме се в колата и потеглихме. Реших, че Овеч е перфектното място за спонтанност. Но, излизайки от града, се появиха светкавици. Един от най-големите ти страхове. Каза ми: „Аз там не се качвам.“ Не се съгласих и тотално игнорирах казаното от теб. Исках да се получи страхотно преживяване. Стигнахме и колкото и да се дърпаше, колкото и да зачестяваха светкавиците – ти все пак се качи. Не ме остави.

Знаеш ли колко красиво беше да гледам светукащия град отгоре заедно с теб? Няма нищо по-красиво от това!

След онзи момент, на няколко пъти се отдалечавахме един от друг. Наречи ги „тестовете на живота“. Може би, и този е такъв. И този път стигам до извода, че те искам в живота си…. че искам да се боря да бъда част от твоя…

Но…. дали ти ще се бориш? Дали ти ще искаш да останеш част от моя? Питам се….

А, отговор все още няма.