Само пет минути…

Свърших работа. Трябваше да се прибирам, но се сетих, че съм близо до тях и реших да я изненадам. Предположих, че ще се зарадва. Качих се в колата и потеглих. Пристигнах пред апартамента й и се обадих. Надявах се, че ще си е вкъщи, за да може да слезе и да я видя. Обадих се и телефонът прозвъня. Чувствах се малко нервно сякаш не съм я чувал от много време. По-скоро нямах търпение да вдигне и да ми каже: „Сега слизам“.

Дългоочакваният за мен момент дойде. Вдигна телефона. Бях изключително щастлив от това да чуя прекрасният й глас. Но, уви. „Ако беше подранил с 5 минути….“

И тогава разбрах колко много са цели 5 минути…

Първоначално публикувано в “Спирка за разкази”