А сега накъде?

Една обикновена делнична вечер нямаше какво да правя. Отново си пишехме от няколко часа и знаех, че си е в тях и мързелува. Имаше желание да излезе и да прави нещо, но не намираше достатъчна мотивация, за да си навлече дрешки и просто да излезе. А и май нямаше с кого.

След още няколко минути в интернет лаф – запалих колата и се озовах пред тях. Обадих се и тя не се забави много със слизането. Зарадва се да ме види и се качи в колата. Нямах идея точно къде да я заведа, но се надявах, че по пътя все нещо ще ми хрумне.

Навън валеше дъжд и ми хрумна, че мога да я заведа на Овеч. Никога не бях ходил на крепостта вечер. Още повече, че валеше и си представях, че ще бъде още по-красиво. По пътя тя ми каза: „Аз там не се качвам по това време. Луд ли си? Че то вали и гърми! Страх ме е!“

Бях убеден, че все пак ще се качи с мен и няма да ме остави. Оказах се прав и се качихме заедно! Радвам се, че го направи и не изпълни заканата си.

Когато изкачихме всички стъпала ми каза: „А сега накъде?“ Отговорът нямаше значение. Важното беше просто да бъдем ЗАЕДНО!

Написано за „Спирка за разкази“