И един ден той изчезна…

Все едно беше станал невидим…

Да, той беше станал невидим за нея.

Караха се толкова често, колкото даваха „Приятели“ по телевизията. Толкова често, че той искаше мир. Всъщност, той жадуваше за мир. В някои моменти толкова беше вглъбен в това да избягва разправии, че казваше неща, които не искаше и те пак водеха до скандали…

Омагьосан кръг, от който няма измъкване.

Обиждаха се, посягаха си, викаха – всичко, което една връзка не трябва да вижда. Толкова токсично.

Но и толкова любов имаше в тези отношения. Не можеха да се пуснат. Не можеха да заспят един без друг. Не можеха да заспят без да усетят тялото на другия.

Силна любов. Силна любов, която на моменти ги погуби.

Прекрачиха всички граници, за да бъдат заедно. Инатяха се, на моменти слагаха егото пред любовта, грешаха… Но и прощаваха. Прощаваха!

Последния път си дадоха последно обещание. Че ще се измъкнат от омагьосания кръг. Че няма да правят токсичните неща, които до момента са правили. Няма да си посягат, обиждат, викат…

Но тя го направи…. Тя… го обиди. За пореден път…

И той си тръгна… Тръгна си, защото знаеше, че или за пореден път ще прости преминаването на границата и това ще продължи и в следващия скандал, или ще си тръгне и ще покаже уважение към себе си.

Той си тръгна… И тя винеше него за всичко. Но това, което не виждаше беше, че проблемът беше много по-дълбок. Много, много по-дълбок.

Те трябваше да възвърнат уважението, което преди време се беше изпарило. И от там, може би, идваха повечето проблеми.

Уважението. Че не може да се преминават дадени граници. Защото продължават ли да ги преминават, никога няма да излязат от омагьосаният кръг. За това някой от двамата трябваше да вземе решение. Един от двамата трябваше да покаже уважение към себе си, за да може и другия да възвърне уважението му.

И той си тръгна…